Вътрешна чанта
Франческо Миралес
Алфонсо духна двете свещи с 4 и 0 на тортата с тъжно примирение. Той никога не е бил фен на партита, но е очаквал нещо по-ярко за влизането си в карантината си. Беше повикал половин дузина души, но поканите им бяха отхвърлени с всякакви оправдания. Всичко, което трябваше да отпразнува рождения си ден, освен тази торта, бяха две официални поздравления - едно от банката му, друго от мениджъра му, и подарък от далечен роднина, който го нарани дълбоко: уикенд за двама души в спа център.
Той пъхна талона в задния си джоб, за да го хвърли в кошче за боклук, когато излезе. Алфонсо нямаше приятелка или приятели, които да искат да споделят скучен уикенд в горещи извори. Той приписва своя нулев социален живот на преумора. Тъй като кризата избухна, професията му на финансов анализатор го принуди да бъде от изгрев до залез пред екран, пълен с фигури. Собствените му номера не бяха лоши, каза си той, докато слизаше по улицата на нощна разходка. На 40 години той почти беше платил ипотеката върху апартамента. Той също имаше място за паркиране в имота си, спортна кола и мотоциклет, които беше извадил само няколко пъти. Пенсионният му план започваше да се подхранва и паричното наследство, което той имаше за определен срок, му гарантираше добра лихва.
Въпреки всичко това, в рождената си нощ той се чувстваше празен. Може би защото малкото барове в квартала му вече бяха затворили тази неделя. Алфонсо искаше да изпие бира, преди да си легне, до мърморенето на самотни покровители на бара, които разговаряха с бармана. Търсейки място за живеене в градската пустиня, тя осъзна, че е била далеч от дома. Погледна часовника си и видя, че вече е полунощ. Тази дълга нощна разходка беше тъжен празник на рождения ден. Примирил се да започне още една седмица през четиридесетте си години, Алфонсо изведнъж се почувства уморен и реши да вземе такси, за да се върне.
Докато се опитваше да забележи спасителна зелена светлина в малкото движение, хрумна му да провери портфейла си и осъзна, раздразнен, че няма пари. Недоволен той реши да вземе средства на банкомат, преди да се качи в такси. Той се огледа. За щастие, точно срещу тротоара от мястото, където той беше, имаше банкомат. Прекрачи отсреща улицата, воден от нетърпението си да се върне у дома.
Касиерът беше във фоайето на банков офис и Алфонсо видя с недоволство, че до машината за раздаване на билети спи бездомник. За него беше насилствено да тегли пари от някой, който няма абсолютно нищо. Това го караше да се чувства победител във война, в която не беше поискал да участва. Именно чувството за скромност го накара, след като получи четири банкноти от 20 евро, да остави един от тях в отворената ръка на просяка, който изглеждаше заспал. Сякаш бе забелязал незначителното тегло на банкнотата, мозолистите пръсти на човека, който сякаш спеше затворен, за да хванат 20-те евро. Точно тогава той отвори очи и заговори с изтънчен акцент:
-Благодаря ви за подаръка, сър, и го приемам само за това, че не беше грозно да върнете подарък. Истината е, че нямам нужда от нищо, аз съм изключително богат.
Алфонсо остана без думи от думите на онзи човек, който веднага го определи като луд. Чрез коректността, с която се изразяваше, той заключи, че е бил човек, който отдавна се е радвал на благополучно положение. Може би фалит, лошо уговорен развод, алкохол или някакво психично заболяване го бяха извадили от полза. Съжалявайки за този бездомник, Алфонсо го попита:
-Ако е толкова богат … какво прави да спи тук?
-Вкъщи е малко студено, затова дойдох да подремна тук. Освен това на това място те стават приятели. Да пием кафе?
Мъжът й намигна, когато стана от леглото си във вестника и се изпраши.
„Всичко е затворено“, каза Алфонсо, изненадан от неочакваната посока, в която пое тази нощ.
-Не всички. На бензиностанция на три пресечки от тук можем да пием кафе и сандвич.
Когато тръгнаха на път, Алфонсо си помисли, че житейските им ситуации не могат да бъдат по-различни, но му беше много лесно да разговаря с този опозорен човек.
- Значи казваш, че вкъщи е малко студено? Къде живееш?
-В къща, която има хиляди квадратни метра. Какво да кажа, хиляди …? Милиони!
„Улицата, разбира се“, предполагаше тъжно Алфонсо.
-Няма по-голяма, ефирна и просветна къща. Също така, ям и вечерям всеки ден в ресторант, като мъж.
-Каст?
-Имам маршрут на няколко заведения, където ме уважават и винаги пазят остатъци. Никога не ми липсва котлон. В замяна ги съветвам къде могат да инвестират това, което имат.
Финансовият анализатор беше зашеметен от последния. Забелязвайки нейното учудване, бездомникът каза:
-Мога също да ви посъветвам.
-Но … нямате представа за моите имоти или моите активи. Как ще ме посъветвате тогава?
-Не е необходимо да знам състоянието на банковите ви сметки, за да знам, че човек, който ходи сам по това време, е сгрешил при инвестициите си. Може да имате собственост и активи, както казахте, може дори да спечелите на фондовия пазар, но истинското богатство не се търгува там.
-Къде е тогава? - попита очарован Алфонсо.
„Във вътрешната чанта - каза мъжът, сочейки към сърцето си - е мястото, където са валутите, които никога не губят стойност, като любов или приятелство. Ако беше инвестирал в това портфолио, нямаше да се озовеш сам в неделя вечер.
