Не мога да живея без проблеми
Когато човек е имал детство, белязано от стрес, понякога е невъзможно да живее спокоен живот за възрастни. Нейната нужда от силни емоции е толкова голяма, че тя несъзнателно създава проблеми, за да ги усети.
Има хора, които не са свикнали да живеят бавно, наслаждавайки се на хубавите моменти от деня си. Напротив, въпреки че няма причина за това, те живеят в непрекъснат стрес. И ако случайно съществуването им премине през тиха фаза, те самите несъзнателно провокират дискусии или проблеми, за да възстановят това чувство на напрежение, толкова често срещано в живота им. Опитът, преживян през детството, може да стои зад това поведение.
Чувствате се в безопасност в конфликт
Фернандо се радваше на комфортен живот, добра работа, страхотни отношения с партньора си и прекрасни деца. Всеки път обаче, когато усещаше, че животът й най-накрая се реализира, се случваше нещо, което отново я преобръщаше. По-скоро, както ми каза при първата си сесия в моя психологически кабинет, той не знаеше защо и как, но някак си винаги той самият предизвикваше някакво объркване и бойкотираше радостта си.
От една страна, неговата съзнателна, неговата възрастна част, искаше да може да живее в мир със семейството си и да се наслаждава на тяхната компания, но на по-дълбоко ниво той се чувстваше много нервен, когато всичко вървеше добре. Беше осъзнал, че по един или друг начин, дори и без съзнателно намерение, той е този, който предизвиква спорове и съсипва семейния живот.
Беше му много противоречиво, но той осъзна, че чувства някакво спокойствие и нормалност в писъците и стреса, докато животът без напрежение го ужасяваше, създаваше му усещането, че нещо не е наред.
За съжаление, подобно на Фернандо, има много хора, които не са се научили да се изправят срещу живота по спокоен начин. В детството си, свикнали да оцеляват в разрушителна среда, те се приспособиха към чувството на безпокойство и взеха за правило да останат в непрекъснато състояние на готовност.
Тези хора, когато пораснат и имат нормален живот, с нормален партньор и без безпокойство, те се стресират, защото не са свикнали с приятни и приятни усещания. Ако нищо не се случи и животът им протича гладко, те несъзнателно генерират проблемите сами, за да могат отново да останат нащрек и да изпитат това чувство на безпокойство, толкова познато от детството им.
Те не замислят живот без стрес, без проблеми, без тревожност. Те никога не са познавали живот като този и им е трудно да се адаптират към отсъствието на стрес, за тях, знак, че нещо не е наред.
Ако родителите спорят, децата свикват с разбиването на сърцето
Връщайки се към примера на Фернандо, по време на сесиите си той припомня непрекъснати дискусии между баща си и майка си. Като дете Фернандо никога не е бил спокоен. Дори когато нищо не се случи, той вече се чувстваше обезпокоен, защото знаеше, че всеки момент може да „прескочи искрата“ и да приключи всичко фатално.
Във всяка ситуация, по каквато и да е причина, родителите им се ядосват и започват да викат един на друг. Когато дискусията приключи, те се обръщаха към него и го обвиняваха за всичко. Винаги завършваха с „ако не бяхте родени, всичко щеше да е по-добре за нас“.
Веднъж баща му му каза, че не е желан син, че е грешка и че е развалил всичко.
Особено стресиращ пример, който се повтаряше всяка година, беше семейните събирания по Коледа. Никога не е имало такъв, който да не завършва с викове или обиди. Родителите, чичовците и бабите и дядовците му в крайна сметка винаги се караха, хвърляйки се пред хиляди ситуации от миналото и той, когато вече не можеше да издържи, също в крайна сметка крещеше и плачеше неутешимо.
По този начин малкият Фернандо асимилира този модел като нормален. Въпреки че не беше приятен и страдаше много от тези семейни кавги, той възприе, че животът трябва да бъде такъв.
Когато израства и основава собствено семейство, Фернандо започва (несъзнателно) да предизвиква моменти на напрежение, защото това е единственият живот, който познава. Беше свикнала със стреса и само по този начин усети стимула да се активира и да направи нещата.
Очевидно ситуацията беше стигнала до такава крайна степен, че той излагаше брака си на риск.
В неговата терапия работим, за да депрограмираме, че ученето е изгоряло в детството му. Той разбираше, че опитът му с нефункциониращо семейство не трябва да бъде нормата, която бележи живота му. Освен това той асимилира, че цялата вина, която са му наложили в детството му, не е негова. По този начин малко по малко той спря да бойкотира живота, успя да се отърве от необходимостта да живее и да изпитва стрес и успя да се научи да приема нещата много по-тихо.
