#Metoo на насилието в детството

Преживяното насилие в детството неизбежно ли има последици за живота? Е, аз се изправям: случилото се вече се случи. И го обяснявам горд, че съм оцелял.

Уважаеми безумни умове:

Отне много десетилетия, много сълзи, много остии, много насилие, много терапия и много приятелство, които ме завладяха отново и отново, но накрая видях малко светлина там на заден план.

Преживях насилие в детството. Това беше така. Едно от нещата, които се случват с насилието е, че веднага щом го назовете, всички аларми се задействат и усещането за фалшифициране на нещата, че не е толкова лошо, че и вашето не е толкова сериозно.

И как всички ходим в тях, защото ни липсват споделени истории, за да осъзнаем, че всички, които сме преживели насилие в детството си мислим, че нашето не е било толкова лошо.

Това е част от процеса.

Е, вижте, не знам дали беше за толкова много или за толкова малко, но израснах в състояние на вечен страх и на няколко пъти, като възрастен, чувствах, че животът ми е изложен на риск. И това не ми се струва, че наистина трябва да се случва в едно семейство.

Като цяло прочетох много неща за последиците от преживяването на тези ситуации и осъзнах, че в историята има нещо, което ни липсва. И те са нашите истории.

Тъй като всичко показва, че преживяването на това ни оставя продължение на живота и в крайна сметка сте убедени, че сте продължение с крака, човек с дефект, с кухина, която трябва да запълните, но която никога няма да запълните, защото това вече се е случило и това е всичко. Ще ми кажете ли как се връщате, за да го попълните

И аз осъзнах или осъзнавам сега, през моите 45 години, че тези разкази не са ме направили съвсем добре, защото те потвърждават идеята за следа от вечно насилие, че онази дупка, че празнотата е реална.

И не е така.

Тук стоя. Това вече се случи, вече беше. Това беше изживяно преживяване, което трябва да поставим на негово място във времето и пространството, преживяване, което сме доживели, за да му го разкажем, че трябва да се гордеем, че сме оцелели и сме тук, изправени.

Че тази дупка е фантомна празнота, че не съществува, че не е реална.

Самото насилие ни накара да повярваме, че дупката съществува и ние не спираме да й даваме топка. Достатъчно. Трябва да върнете дупката на онзи, който я е създал, и да им кажете, че тя не е наша, че не е моя.

Че съм израснал без любов или с насилствена любов, че съм научил много от този опит, че ще го обясня толкова пъти, колкото е необходимо, защото вече не ме е срам, че всеки носи своя товар и това бреме Не е мой.

Че не съм глупав, че не съм празен.

Че нищо не ми липсва, че няма какво да се запълни, че няма да продължа да мисля като жертва и да се обвинявам, също така, че се жертвам, че няма да продължавам да размишлявам дали е било за толкова много или за толкова малко. Това вече беше.

Все още разбирам целия процес и ми липсва перспективата за затваряне. Но в момента съм тук, на място, за което дори не подозирах, че съществува.

И аз съм тук не само заради себе си, но и заради приятелите, с които сме споделяли истории, защото сме си казвали, говорили сме, плакали сме заедно и сме се разпознавали.

Чудото да се изправим, да опипваме, да, да се съмняваме, да, но да сме там и да завършим историите си от настоящето, от това, което сме успели да бъдем.

Честита седмица, умове!