„Смисълът на живота е да растеш и да даваш плодове“
Работата на Клаудио Наранджо се задълбочава както в личността, така и в колектива, варирайки от класиката на психотерапията до размислите върху нашия социален модел.
Той съжителства със света с Гурджиев и Успенски, от които наследява чрез Оскар Ичазо знанието за еннеаграмата; Той беше ученик и наследник на Фриц Перлс, основател на Гещалт; и Идрис Шах, Сюлейман Деде, Свами Муктананда, Тартанг Тулку Ринпоче … В книгата си Лечебна цивилизация той ни предлага своята визия за света и за духовното търсене.
-Как се надявате да излекувате цивилизацията?
-Който мисли, че светът има споразумение, днес се разглежда като Дон Кихот. За щастие човешкото развитие върви ръка за ръка с надеждата и аз я имам. Психотерапията вече не мисли, че човешките същества по същество са канибали и убийци, както твърди Фройд. Разцветът на хуманистичните и трансперсоналните терапии през 20-ти век даде ясно да се разбере, че човешката разрушителност може да бъде излекувана, ако хората полагат някакви усилия във вътрешното си развитие.
-Тогава къде е коренът на нашите злини?
-В хегемонията на патриархалния ум. И дори не говоря за сериозното господство на мъжете над жените, което ни боли всички. Истинският проблем се крие в светогледа, който налага разум, йерархия и насилие във всички области на живота, от лични и професионални взаимоотношения до училище. Този начин на мислене торпедира съжителството и свободата.
-Така, за да излекуваме цивилизацията …
-Като индивиди, ние трябва да си възвърнем инстинкта и близостта си с другите, като в същото време позволяваме на интелекта да циркулира, без да закрива останалите неща. Точно както децата и жените са били анулирани от патриархалния ум, ние също сме смазали вътрешната жена и дете. Интелектуалният мозък е разработил вътрешен полицейски режим, който приблизително съответства на фройдисткото суперего. Нашият процес на зреене преминава през осъзнаването, че за да функционираме добре, нямаме нужда от този вътрешен режим.
Нуждаем се от по-кооперативно общество и в същото време по-анархично. В същото време трябва да дадем пространство на някои донякъде тиранични норми, справедливите, които да определят рамка, която се занимава с общото благо.
Изходът не е в размяната на патриархат с матриархат, а в балансиране индивидуално и социално на тримата членове на нашето вътрешно семейство: баща, майка и син.
В допълнение към егото си, живеем ли с вътрешно семейство? Ние сме тримозъчни същества: влечуговият мозък, най-старият, контролира двигателната система, ероса и инстинктите; лимбичната или бозайниковата система частично регулира емоциите; а неокортексът е отговорен за интелекта. Тук виждаме, че триединството между бащата (интелект), майката (емоция) и сина (инстинкт), а също така и кореспонденция с трите класически любови: filia или възхитената любов съответства на бащината любов; агапето или състрадателната и нежна любов съответства на майчината, а еросът съответства на инстинктивната ориентация към удоволствието на нашето вътрешно дете.
-Има ли връзка между тази троица и различните епохи на човека?
-По времето на неолитните богини-майки човечеството акцентира върху развитието на майчината любов. Преди, в епохата на палеолита, събирачите на ловци са живели по време на инстинкт, филиархия, която е привилегировала ероса.
По време на патриархата, завършил преди около шест хиляди години с почитането на богинята, ние поставихме акцента върху filia, любовта към властта, към духа.
Но тази форма на любов е обедняла. Тези идеали са твърде извратени. Следователно се нуждаем от общество, където анархията на ерос, кооперативната демокрация на матриархата и патриархалната власт са в баланс. Хетерархичен ред, който може би бихме могли да започнем да експериментираме в малки общности.
-Гурджиев и Тотила Алберт вече посочиха, че вътрешният път минава през това тринитарно единство.
-В „Приказки за Велзевул“ на внука си Гурджиев разказва, че злините и вкусовете на земните жители водят началото си от невъзможността да се обединят трите им мозъка - и това е в основата на неврозата или онтичното потъмняване -. По-късно Тотила Алберт също ми разказа за тази троица, без да знае за Гурджиев. Не опознах лично Гурджиев; Тотила, от друга страна, беше първият ми учител. Той не идваше от никакво духовно училище. Той беше „ударен от мълния“, както се случи, както се случва с определен клас мексикански шамани: претендентите са инициирани от по-старите шамани, които ги учат на триковете на занаята; но съществената трансформация се предизвиква от този разряд.
-И бяхте „поразени от мълния“ в някакъв момент от живота си?
Можем да кажем, че да, бях „поразен от мълния“ след смъртта на единствения ми син. Това се случи, когато бях на 11 години, при пътно произшествие. Дотогава нищо не ме беше докоснало толкова дълбоко. Плаках непрекъснато един месец. Това беше късно пробуждане за любов: обичах сина си, но само половината; Бях отложил тази любов към него пред други неща, които ми се струваха по-спешни.
Едва в негово отсъствие осъзнах колко много го обичам. И реших, че повече няма да живея за нищо, което не може да се измери със смърт. По този начин животът ми стана по-важен.
-И тогава той намери Оскар Ичазо, този мистериозен шаман.
-Ичазо представляваше срещата с традиция, за която копнееше: източникът на учението на Гурджиев, мистериозното училище Сармунг, намиращо се в някаква отдалечена част на Близкия изток. Първото впечатление с Ичазо обаче не беше добро, мислех, че е шарлатанин. Попитах го: „Трябва ли да ти бъда ученик, дори ако те виждам като лъжец и манипулатор?“ Той се усмихна и каза: „Клаудио, в това училище не е необходима дълбока преданост. Това е много научен духовен път. Ще ме съдите по плодовете и скоро ще ги видите ”. Тогава той ми направи много специално предложение: изпрати ме в пустинята за 40 дни.
-И какво се случи при това отстъпление?
-Прекарах тези дни в медитация и получих директно предаване на знания по начин, който би бил труден за обяснение. Чувствах, че всичко, което бях знаел в свещените книги, беше сянка преди това преживяване. След завръщането си Ичазо усети, че лечението все още не е завършено и ме подложи на процес на изгонване от групата за мегаломани. Това беше нещо като свещен театър, в който той прерязваше пъпната връв с него. Не само днес, но и докато се случваше, разбрах, че това експулсиране е подарък. След нея организирах първата версия на програмата sat в Калифорния.
-Как можем да започнем пътуването си през пустинята, за да развием дух на търсене?
-Търсете добри влияния, например, учители и благодетели, които ви обогатяват. Медитацията, четенето на вдъхновяващи книги, службата и особено предаването са полезни: ишвара пранидан или разтваряне в божественото. Друг начин да започнем търсенето е да разберем, че не сме нашата мисъл, а че това е въртележка, машина, в която нарцистично сме се влюбили.
-Същото случва ли се с емоциите? Въртележки ли са?
-Този, който знае малко за ума си и емоциите си, се разочарова от тях, точно както децата се уморяват от играчките си. Духовното развитие има много общо с това относително отречение. Напредваме по пътя, когато осъзнаем, че смисълът на живота не е в мисленето на красиви неща, нито в интензивността на страстите.
-Какво точно търсим, когато започваме вътрешен път?
-Когато започнете духовно търсене, не можете да назовете това, което търсите. Ако го идентифицираме като любов, слава, богатство или Бог, ние се отдалечаваме от същественото, което не може да бъде конкретизирано. Само когато търсенето е плодотворно, ние осъзнаваме какво търсихме. Търсач се качил в Хималаите, за да намери отшелник: „Учителю, какъв е смисълът на живота?“ Отшелникът отговорил: „Смисълът на живота е доматено растение“. Какво разочарование беше търсещият! Но отшелникът беше прав: това, което най-много прилича на смисъла на живота, е цъфтящо и зреещо растение. Смисълът на живота е да растеш и да даваш плодове.
